Часът е 6:30. Будилникът звъни. Пред теб е още един ден, който много ти се иска просто да проспиш. Всичко, което се очаква от теб, ти тежи като воденичен камък на шията. Бъдещето е несигурно. Вътрешната самота, страхът да не направиш грешка, да не направиш лошо впечатление, те смазват. Но все пак ставаш, отиваш в банята, после в кухнята. Дори успяваш да се усмихнеш пред огледалото. Не бива да си слаб. Който се страхува, губи.

Пък и всъщност на никого не му пука как се чувстваш, нали? Всеки си има своите си грижи и проблеми. А с твоите трябва да се оправяш сам. Всеки ден е ново препятствие, което трябва да преодолееш. Усещаш обаче, че все някога товарът ще натежи непоносимо … и тогава накъде? Ще сложиш край на всичко – а никой няма да го е грижа…

Една стара поговорка гласи: „На вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата.“ А който не успява да си я върши чак толкова добре, вратът му остава тъничък и загива някъде в пустошта. Нали и Дарвин е казал, че оцеляват само най-силните.

Има обаче някой, който се интересува от твоите ежедневни борби. На него не му е все едно как си, как живееш. Той дори иска (и обещава!) да ти помогне. Казал е: „Елате при мене всички, които сте отрудени и обременени, и аз ще ви успокоя.“

Кой ли е той? И дали това са празни приказки, или той наистина може да направи това, което обещава?