„Христос воскресе!“, „Воистина воскресе!“

Този кратък поздрав наподобяващ тайна парола се чува отвсякъде.

Дали защото е модерно, дали защото традициите са заради това, за да се спазват, но това е като „Здрасти“ в дните след Великден. В крайна сметка, какъв трябва да си, че да не се впишеш в приетите норми и традиции?

За повечето хора Великден е времето, когато боядисваме яйцата, ядем козунаци, а ако имаме средства и агнешко.

В неделя и понеделник казваме на приятелите и роднините си „Христос воскресе“, те ни отговарят „Воистина воскресе“, след което разговорът се насочва към по-съществените неща като това дали козунакът е бил на конци, дали в четвъртък или в събота сме боядисвали яйцата, дали сме ходили на църква и дали сме си запалили свеща от попа, какво сме яли и пили, как сме се напили, кога сме се прибрали и т.н.

Не мисля, че е спорно, че повечето празници (не само религиозните) за нас са се превърнали в определен хранителен режим. Рядко хората се замислят (а и дали ги интересува) какво точно се празнува и дали те го приемат за истина и повод за празнуване или не. А в крайна сметка даден ден е празник, само ако има какво да се празнува. Всеки ден, така или иначе, може да ядем каквото си решим.

„Воистина…?“