„Хелоуин (на английски: Halloween) e маскарад, който се провежда на 31 Октомври най-вече в англоговорящите страни като Великобритания, Канада, Ирландия и САЩ. Началото си води от келтския езически ритуал Сауин (Samhain) и е един ден преди честването на католическия ден на Вси светии. Продължете да четете I LOVE HALLOWEEN
Всички публикации от Ивеtо
Историята за плевелите и цветята
Може би всеки от вас отглежда вкъщи поне едно стайно цвете…
Знаете ги – всяко има някакви предпочитания към светлината, влажността, топлината. Има такива, които са много капризни, на които едвам смогваш да запазиш живота, но има и такива, които се адаптират по-лесно и даже да забравиш да ги полееш те пак са добре. У дома цветята растат, зеленеят, но въпреки че повечето са цъвтящи, много малка част от тях отново се сдобиват с цвят.
Това ме накара да се замисля за нещо…
Хората са различни. Всеки расте с различни родители, различни приятели, посещава различно училище, различна работа. В училище има много класове, на работа – много колеги. И така, понякога се оказваш част от група, която е доста разпръсната в града, държавата, та дори и в света…
Мисля си… представи си, че си цъфтящо цвете, което обаче расте посред тръни… В един момент осъзнаваш това! Ужас! Започваш да се оглеждаш за още цветя като теб. Търсиш твоята група. Виждаш няколко. Те обаче не искат да цъфтят, защото се оказва, че плевелите ги омайват с думи и ги заблуждават, така че да не искат. Или пък ги подтискат и тормозят, и им пречат, така че в крайна сметка подобните цветя, които си видял около себе си, предпочитат да живеят като плевели и не са част от твоята група – те просто не цъфтят, не ухаят, не радват никой с вида си. С две думи: безполезни са! Явно е, че не ценят способностата си да носят наслада на притежателя си – който ги засажда или някой друг…
Смахнато ли звучи? Не мисля.
Един Синчец

Един ден Бог създал синьо цвете, Синчец да кажем. До него посадил гербери… малко по-нататък рози, макове… после хризантеми и калии… “Всичко това, като разцъфти, ще бъде Моята прекрасна градина, в която да се разхождам и която да ми носи наслада…“. И доволен от този Свой труд, зачакал. Не минало много време, и през една нощ, в земната градина влезнал нарочно неприятел. Огледал се, присмял се на доброто и разпръснал сред всичките чудни цветя, хиляди лоши семена – такива, от които можели да се родят всевъзможни плевели. Ох, знаете ги тия плевели. Те растат по-бързо от полезните насъждения, впиват се в полезните насаждения, изсмукват полезното докато не изпият и последните жизнени сили на доброто насаждение. Има и плевели, които цъфтят толкова красиво, така че да те накарат да ги харесаш…
И така, дошла сутринта. Слънцето огряло чудната градина и всички насаждения започнали да растат. Появили се рози, макове, калии… ала се появили и плевелите. Вторите успешно задушили някои от Божиите насаждения, така че те не могли да порастнат, нито пък успели да дадат цвят. Други от добрите семенца се вглеждали в плевелите и им се възхищавали до толкова, че не пожелали да цъвтят, а решили да се правят на обикновена трева… Някои плевели говорили на добрите насъждения за това, че не трябва да живеят с мисълта, че са насадени, за да им се радва някой друг, а вместо това им давали съвет да мислят те какво искат да бъдат и как да носят наслада на себе си. Някои плевели даже стигнали по-далеч в убежденията си. Tе казвали, че те са добрите насаждения и че техният собственик е истинският бог и че само на него трябвало да угаждат.
Изкривената градина
И така, картината станала зелена, но не приятно, а по-скоро „буреняшки“ зелена. Дошло време Бог да слезне да види и да се разходи в чудната си градина. Но веднага щом приближил с учудване открил, че от нея почти нищо не било разцъвтяло по плана Му. Натъжил се… Неговите насъждения Го познали, но поради въздействието на лъжливите думи на плевелите, не пожелали да Го почетат. Дори не се изплашили от това, че Той можел, ако поиска, да ги изкорени!
Разбира се, имало няколко от добрите насъждения, които били цъфнали, и с нетърпение чакали Той да ги зърне поне веднъж и да им се усмихне. Имало добри насъждения, които още се борели с плевелите около себе си. Те като видели Собственика, извикали и Той на мига ги освободил, така че те спокойно разпукали пъпчици и цъфнали за Него…
Много от растенията, които били предвидени за цъфтене гледали как Бог спасява от плевели Своите, ала не се замислили и не пожелали да се променят…Само неколцина от тях помолили за прошка и за спасение от силата на плевелите. Собственикът бил добър и търпелив, затова дал още време на онези, които Го отхвърлили. Всяка седмица в продължение на няколко месеца идвал, за да провери дали някой не Го търси за прошка и помощ. Уви, градината не се получила така, както Той бил планирал първоначално.
Цветята, които всъщност са хората на този свят, Го отхвърляли, защото обикнали делата, думите и бездействието на злото повече, отколкото Божията мъдрост, доброта, мир и любов. Избрали съдбата на демоните и смъртта вместо славата на Бога, вечния живот и радостта на ангелите. Избрали изкорняването и огъня, вместо да радват сърцето на Създателя си.

И като за край, да разкажа какво станало…
Собственикът присадил всяко едно добро растение, което искало да цъфти за Негова радост, в двора на Своят замък. И когато присъдил и последното цвете, драснал клечката и запалил всички останали растения в градината, която първоначално посадил. Понеже търпението Му към тях се изчерпало, а и не виждал смисъл от това да се раздава още за неблагодарните и злите…
…а Синчецът си ти!
„…купете си кибрит!“
Поне една малка клечица…
„Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината.
В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере вкъщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито една парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.
Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!“
из „Малката кибритопродавачка“
Каква история само
Един разказ за малко момиченце, който винаги вълнува своите читатели… Не съм сигурна точно с какво: дали с това, че е малка и невинна, или с това, че е бедна… Може би това, че е малтретирана от своя баща и също така, че майка й е починала млада… Бедността и красотата се срещат, но тук “красотата не спасява света”!
Тя – едно съвсем обикновено момиченце, немърливо, бързащо да направи, каквото му е наредил баща й – излиза голо от вкъщи. Обува си чехли, а не подходящи обувки за студеното време… Загубва едната си чехла и не се връща да я потърси. Загубва и втората…Явно е, че няма кой да ходи подире й и да се погрижи за това тя да не измръзне. Няма кой да я повика по име и да й каже, че е студено и че трябва да се измие и стопли незабавно… Странно жестоко е отношението на баща й! Той дори не я търси. Не го е грижа. Явно желае смъртта на детето.
Появата на починалата баба по време на тлеенето на клечките, които запалва момиченцето, от своя страна направо слага “капак” на драматизма в историята. Бабата е била любяща и добричка…Момиченцето я обича и тъгува за нея… В един напълно измислен и вълшебен свят момиченцето среща именно своята баба, а не любимата си майчица. Отново странно. Изобщо, да разбереш правилно една такава „детска“ история се оказва доста трудна задача за възрастните. А камо ли за децата, на които е поднесена за четиво.

Поуката за милостта
И все пак, тук има ясни и неоспорими послания, които преминават през вековете. Дори да са попреминали времената на кибритопродавачите темите и проблематиката някак все още остават актуални и днес.
Богати ли са хората, че не искат да си купят нещо съвсем обикновено за тяхното време – кибрит за запалване на огъня в домовете им, където той именно не бива да угасва?!
Нямат ли милост? Та тя е дете!
Явно и милостта е поизчезнала! Може и тогава да е имало просяци и измамници. Хората може да са били предпазливи! Възможно е да не я познават, въпреки че това някак звучи странно предвид онези времена…
Тогава стигам до извода, че нищо не е случайно… Имат закроравели сърца и животите им, макар и огряни в блясъка на веселието на коледната нощ, остават потънали в духовния мрак на греховете.
„Погледни нагоре, в светлата зора, ето, ида скоро! – сам Иисус каза…“ се пее в един християнски химн. Точно това някак си ми липсва тук. Виждаме пламъчетата на клечките озаряващи мечтите и копнежите на детето, но не виждаме, нито пък чуваме, гласа на Създателя й, Който казва думите по-горе…
Едно съвременно послание: „Не живейте в греховете си! Покайте се! Потърсете Ме – казва Господ – ето Аз идвам и вие ще отговаряте за себе си пред мен; Аз съм ви създал.“
Библията учи „бъдете милостви“, защото „милостта тържествува над съда“!
Мартенички, обичаи, икони, талисманчета и каквото още се сетите…
Често се сещам за известния български обичай „Баба Марта”.
Изумително е какъв бизнес е продажбата на мартеници!
Още от началото на годината могат да бъдат намерени тук-там мартеници в някои магазини, а през февруари предлагането им достига невероятен мащаб. Всички ключови места в града с голям трафик на хора – спирки, пазари, училища – се превръщат в червено-бели събрания.
Много се съмнявам в това, че продавачите се вълнуват от празника! Убедена съм, че основната им мисъл е „Тази година дано успея да изкарам повече пари”. Малко труд, малко усилия и голяма печалба! Просто, лесно и добре съчетано с всякакви привлекателни неща. Видът на мартениците така бива променян, че при някои от тях достига до „свръх идолски”. Какво имам в предвид? Ами, примерно, метла с изображение на вещица под формата на мартеница.
Някои ще кажат „Страхотно!”. Аз ще кажа „Че защо?!”. Вярата в „силата” на червения и белия конец е също като да вярваш в:
- талисман;
- някаква вода, която те пази;
- дърво с изображение, което ти помага в живота;
- метлата, която те пази (зад вратата и не само);
- кукла от парцали, която плаши злите сили (вещица).
Ама че зли сили имало на тоя свят! Плашат се от такива работи? :-)) … Та децата не се плашат от тях!
Мисля, че човек не си дава реална представа за състоянието на духовния свят. Силата на тъмните сили е толкова по-голяма от човешката, че нищо и никой не може да я победи освен Божията сила. Никой човек не може да се спаси сам от злото. Колкото и да иска!
Каквото и да прави! Дали ще се окичва, дали ще си връзва нещо, дали ще се нарисува и т.н. нищо от това няма да го избави от злото!
Това от една страна.
От друга…
трябва да спомена, че Божият гняв идва срещу онези, които почитат именно идоли. Сигурна съм, че помните наизуст една от десетте Божии заповеди: Не си прави кумир (подобие на нещо от земята, под земята и на небето) и не му се кланяй (сиреч, не вярвай, че то има сила в себе си да ти помага)…
е… мен ме е страх от Този Бог…
Как ще ви помогнат мартениците тази година?
Вие решавате…
Тържествуващ вик
Разговор между Теб и Бог
Ти:
Любовта на хората
е крехка…
Несигурна и временна…
Като мъгла…
Бог:
Нуждаеш се от нея?
За какво ти е това?
Ти:
Обичат те, защото можеш,
защото си такъв:
заможен…
Показващ ум и
шарени пера…
Но щом спреш да ги показваш
ще се чудят:
Къде му е на тоз – това?
Ще ти хрумне да откриеш
свойта дълга шия
и крака…
Но ще мине време…
Ще им омръзнеш…
Ще те забравят като счупена игла.
И пак ще потърсиш да покажеш нещо друго в себе си –
перо…
Покрито със злато или сребро…
Привлекателни неща за нечие око…
Но се измаряш.
Бог:
Измъчил си се от тези половинчати дела.
Копнееш да покажеш просто
себе си на всички – в пълнота.
Защото всъщност си една гениално сътворена птица –
с крака, пера, шия, клюн…
И куп неща на ум…
От греха – леко увредена…
От света – тук-там наранена…
От дома – частично изкривена…
От себе си – идейно украсена…
Но това Си Ти!
Творецът те познава!
Аз света съм сътворил,
а ти от Мен какво си скрил?
Обичам те въпреки това,
което притежаваш…
Което не става
за нещо добро,
за показ
или за изява,
дори за златиста боя…
Обичам твоята душа!
Душа на пъстра птица…
Уникално сътворена…
С пера украсена…
Наредени като в броеница…
Изцяло обикната от Онзи,
който може истински да обича.
Не от хората, които не могат…
Егоцентрични и себични…
Фалшиво мелодични…
С пера – „прилични“…
Като теб – показващи само онова,
Което мислят, че ще заплени света…
Уви!
Ето казвам им тава:
Мен ако нямаш, значи нямаш нищо!
Каква полза от това:
да плениш света,
а да загубиш своята душа?
Майкъле и Хийт,
Фреди, Елвисе и Патрик…
И Ти…
Ти:
(аз ли ?!)
Не знам.
Да, празно нещо е това.
Прав Си, Боже, за всички тези неща!
Бог:
По-добре се спаси…
Ела при Мен – точно Ти!
Аз Те познавам.
Аз Те обичам.
Ти на Мен трябваше
да приличаш!
Аз те създадох.
Душата ти дадох.
Но в греха се загуби…
Събуди се сега!
Изкупих ти греха!
При Мен се върни!
Какво мислят другите?
Ти:
Ами…
Бог:
Не помни!
Само Мойте думи пази…
За Мен си твърде скъпоценен
в този твой живот –
жителю земен…