Може би всеки от вас отглежда вкъщи поне едно стайно цвете…
Знаете ги – всяко има някакви предпочитания към светлината, влажността, топлината. Има такива, които са много капризни, на които едвам смогваш да запазиш живота, но има и такива, които се адаптират по-лесно и даже да забравиш да ги полееш те пак са добре. У дома цветята растат, зеленеят, но въпреки че повечето са цъвтящи, много малка част от тях отново се сдобиват с цвят.
Това ме накара да се замисля за нещо…
Хората са различни. Всеки расте с различни родители, различни приятели, посещава различно училище, различна работа. В училище има много класове, на работа – много колеги. И така, понякога се оказваш част от група, която е доста разпръсната в града, държавата, та дори и в света…
Мисля си… представи си, че си цъфтящо цвете, което обаче расте посред тръни… В един момент осъзнаваш това! Ужас! Започваш да се оглеждаш за още цветя като теб. Търсиш твоята група. Виждаш няколко. Те обаче не искат да цъфтят, защото се оказва, че плевелите ги омайват с думи и ги заблуждават, така че да не искат. Или пък ги подтискат и тормозят, и им пречат, така че в крайна сметка подобните цветя, които си видял около себе си, предпочитат да живеят като плевели и не са част от твоята група – те просто не цъфтят, не ухаят, не радват никой с вида си. С две думи: безполезни са! Явно е, че не ценят способностата си да носят наслада на притежателя си – който ги засажда или някой друг…
Смахнато ли звучи? Не мисля.
Един Синчец
Един ден Бог създал синьо цвете, Синчец да кажем. До него посадил гербери… малко по-нататък рози, макове… после хризантеми и калии… “Всичко това, като разцъфти, ще бъде Моята прекрасна градина, в която да се разхождам и която да ми носи наслада…“. И доволен от този Свой труд, зачакал. Не минало много време, и през една нощ, в земната градина влезнал нарочно неприятел. Огледал се, присмял се на доброто и разпръснал сред всичките чудни цветя, хиляди лоши семена – такива, от които можели да се родят всевъзможни плевели. Ох, знаете ги тия плевели. Те растат по-бързо от полезните насъждения, впиват се в полезните насаждения, изсмукват полезното докато не изпият и последните жизнени сили на доброто насаждение. Има и плевели, които цъфтят толкова красиво, така че да те накарат да ги харесаш…
И така, дошла сутринта. Слънцето огряло чудната градина и всички насаждения започнали да растат. Появили се рози, макове, калии… ала се появили и плевелите. Вторите успешно задушили някои от Божиите насаждения, така че те не могли да порастнат, нито пък успели да дадат цвят. Други от добрите семенца се вглеждали в плевелите и им се възхищавали до толкова, че не пожелали да цъвтят, а решили да се правят на обикновена трева… Някои плевели говорили на добрите насъждения за това, че не трябва да живеят с мисълта, че са насадени, за да им се радва някой друг, а вместо това им давали съвет да мислят те какво искат да бъдат и как да носят наслада на себе си. Някои плевели даже стигнали по-далеч в убежденията си. Tе казвали, че те са добрите насаждения и че техният собственик е истинският бог и че само на него трябвало да угаждат.
Изкривената градина
И така, картината станала зелена, но не приятно, а по-скоро „буреняшки“ зелена. Дошло време Бог да слезне да види и да се разходи в чудната си градина. Но веднага щом приближил с учудване открил, че от нея почти нищо не било разцъвтяло по плана Му. Натъжил се… Неговите насъждения Го познали, но поради въздействието на лъжливите думи на плевелите, не пожелали да Го почетат. Дори не се изплашили от това, че Той можел, ако поиска, да ги изкорени!
Разбира се, имало няколко от добрите насъждения, които били цъфнали, и с нетърпение чакали Той да ги зърне поне веднъж и да им се усмихне. Имало добри насъждения, които още се борели с плевелите около себе си. Те като видели Собственика, извикали и Той на мига ги освободил, така че те спокойно разпукали пъпчици и цъфнали за Него…
Много от растенията, които били предвидени за цъфтене гледали как Бог спасява от плевели Своите, ала не се замислили и не пожелали да се променят…Само неколцина от тях помолили за прошка и за спасение от силата на плевелите. Собственикът бил добър и търпелив, затова дал още време на онези, които Го отхвърлили. Всяка седмица в продължение на няколко месеца идвал, за да провери дали някой не Го търси за прошка и помощ. Уви, градината не се получила така, както Той бил планирал първоначално.
Цветята, които всъщност са хората на този свят, Го отхвърляли, защото обикнали делата, думите и бездействието на злото повече, отколкото Божията мъдрост, доброта, мир и любов. Избрали съдбата на демоните и смъртта вместо славата на Бога, вечния живот и радостта на ангелите. Избрали изкорняването и огъня, вместо да радват сърцето на Създателя си.
И като за край, да разкажа какво станало…
Собственикът присадил всяко едно добро растение, което искало да цъфти за Негова радост, в двора на Своят замък. И когато присъдил и последното цвете, драснал клечката и запалил всички останали растения в градината, която първоначално посадил. Понеже търпението Му към тях се изчерпало, а и не виждал смисъл от това да се раздава още за неблагодарните и злите…
…а Синчецът си ти!