„Отново е понеделник. Часовникът звъни точно в 07:30, както всеки ден. От рутината, която съм придобил с течение на времето, мога да стана от леглото, да изпълня сутрешния си тоалет, да си приготвя закуска с обилна чаша кафе, след което да грабна дрехите, които стоят на най-удобно място на закачалката или на стола, да се облека и да изляза за работа, без дори да си отварям очите. В автобуса гледам в една точка, а мислите ми блуждаят между впечатленията от снощния филм, който гледах до среднощ и ангажиментите, които ме очакват на работното ми място. Следват 8 часа работен ден, в който интересните неща са свързани единствено с някоя прищявка на шефа, който е решил, че аз съм най-подходящият човек за изпълнението й. Скапан и с подути от компютъра очи си тръгвам, разбира се, точно навреме. Вариантите за прекарване на вечерта са потискащо познати. Среща с приятели на бира, като разговорите се въртят почти винаги около ангажиментите в работата (като че ли не ни стига 8 часа работа, ами и след това си я припомняме), ходене на фитнес или взимане на някое DVD, в което ще се опитам да се вживея в ролята на героя, чийто живот е много по-смислен и изпълнен със съдържание от моя. По вечерните новини нищо ново. Уж трябва да са новини, но темата за въоръжените конфликти и атентати, поредните катастрофи по пътищата и такива новини, които сякаш нямат нищо общо със света, в който живея, са ми толкова познати, че самият аз мога да ги изнеса. Следва приготвяне за лягане, след което нещата се повтарят на следващия ден по безмилостно същия начин. Седмицата минава неусетно. Остава единствено усещането за неудовлетвореност, за липсата на нещо, за което неясно съм мечтаел като дете, нещо, което да изпълни със съдържание живота ми. Като една празнота, която се опитвам да запълня с работа, приятелства, книги, филми, ангажименти, спорт и какво ли още не. Опитвам се да направя някое от тези неща смисъл на живота си. Искам сякаш да им придам нещо съдържателно, което те нямат, да им закача една табелка с надпис “смисъл на живота ми”, като не виждам полуизтрития върху нея надпис “преходно”. Опитвали ли сте да запълните квадратен отвор с кръгла плочка? Мястото й просто не е там! Тя може да бъде поставена в отвора, но не и да го изпълва!”

Това е една измислена история, но ако тя ви е позната, то е, защото присъства в много човешки съдби, в които човекът търси нещо повече от живота, а не го намира. Въпросът е защо работата, взаимоотношенията с хората, спортът, изкуството не запълват тази толкова характерна за човека празнота в сърцето?

Дали не се опитваме да запълним квадратен отвор с кръгла плочка?