Поне една малка клечица…
„Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината.
В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере вкъщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито една парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.
Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!“
из „Малката кибритопродавачка“
Каква история само
Един разказ за малко момиченце, който винаги вълнува своите читатели… Не съм сигурна точно с какво: дали с това, че е малка и невинна, или с това, че е бедна… Може би това, че е малтретирана от своя баща и също така, че майка й е починала млада… Бедността и красотата се срещат, но тук “красотата не спасява света”!
Тя – едно съвсем обикновено момиченце, немърливо, бързащо да направи, каквото му е наредил баща й – излиза голо от вкъщи. Обува си чехли, а не подходящи обувки за студеното време… Загубва едната си чехла и не се връща да я потърси. Загубва и втората…Явно е, че няма кой да ходи подире й и да се погрижи за това тя да не измръзне. Няма кой да я повика по име и да й каже, че е студено и че трябва да се измие и стопли незабавно… Странно жестоко е отношението на баща й! Той дори не я търси. Не го е грижа. Явно желае смъртта на детето.
Появата на починалата баба по време на тлеенето на клечките, които запалва момиченцето, от своя страна направо слага “капак” на драматизма в историята. Бабата е била любяща и добричка…Момиченцето я обича и тъгува за нея… В един напълно измислен и вълшебен свят момиченцето среща именно своята баба, а не любимата си майчица. Отново странно. Изобщо, да разбереш правилно една такава „детска“ история се оказва доста трудна задача за възрастните. А камо ли за децата, на които е поднесена за четиво.
Поуката за милостта
И все пак, тук има ясни и неоспорими послания, които преминават през вековете. Дори да са попреминали времената на кибритопродавачите темите и проблематиката някак все още остават актуални и днес.
Богати ли са хората, че не искат да си купят нещо съвсем обикновено за тяхното време – кибрит за запалване на огъня в домовете им, където той именно не бива да угасва?!
Нямат ли милост? Та тя е дете!
Явно и милостта е поизчезнала! Може и тогава да е имало просяци и измамници. Хората може да са били предпазливи! Възможно е да не я познават, въпреки че това някак звучи странно предвид онези времена…
Тогава стигам до извода, че нищо не е случайно… Имат закроравели сърца и животите им, макар и огряни в блясъка на веселието на коледната нощ, остават потънали в духовния мрак на греховете.
„Погледни нагоре, в светлата зора, ето, ида скоро! – сам Иисус каза…“ се пее в един християнски химн. Точно това някак си ми липсва тук. Виждаме пламъчетата на клечките озаряващи мечтите и копнежите на детето, но не виждаме, нито пък чуваме, гласа на Създателя й, Който казва думите по-горе…
Едно съвременно послание: „Не живейте в греховете си! Покайте се! Потърсете Ме – казва Господ – ето Аз идвам и вие ще отговаряте за себе си пред мен; Аз съм ви създал.“
Библията учи „бъдете милостви“, защото „милостта тържествува над съда“!
