Под звуците на Liberian Girl, едно невероятно за мен парче на Майкъл Джексън, започвам да мисля за този гениален изпълнител, който така трагично си отиде. Гледам снимка на негов портрет, изложен в лондонската \“О2 Арена\“ за начална цена от 800 000 долара и си мисля дали съвременният свят не използва даровитите хора, за да ги изстиска и използва като машина за правенене на пари, за да ги захвърли един ден самотни, нещастни и в този трагичен случай с напразни надежди за едно скорошно блестящо завръщане на сцената.
Или пък дали баща с болни амбиции и тиранично отношение не е довел едно от децата си до един разрушителен начин на живот. Не е ли това един наистина разрушителен начин на живот? Имаш много пари, но се увличаш от лукса и започваш да харчиш много, докато затънеш в дългове. Никога не може да си сигурен в искреността на хората, защото много от тях виждат в теб не човека, а парите и славата му. Медиите кръжат над теб като лешояди в търсене на тази твоя стъпка, която ще ги направи богати и никога не можеш просто ей така да излезеш и да отидеш някъде. Стрес, алкохол, наркотични вещества, липса на дом и нормален начин на живот…и това се отнася не само за музикалния бизнес. Наистина, много хора са били докоснати от неговата музика, но дали самият той е бил щастлив?
Помня че след трагедията гледах снимки на Майкъл през годините на неговата кариера. Няма да забравя онази снимка на Jackson 5, където Майкъл и братята му са още деца. Какво ли си мислят тогава, там на сцената, какви ли надежди за бъдеще има в сърцата им? Какво ли си мисли Майкъл? Дали вижда бъдещето си съпроводено от съдебни дела за сексуални посегателства срещу деца, в непрекъснат брой хирургически операции и в липса на нормално семейство? Какво прави днешният свят от деца, надарени с такива невероятни дарби като Майкъл Джексън? И за какво живеем въобще – за да бъдем използвани от някой като машина за правене на пари? Не може ли да използваме дарбите си отново в полза на другите, но по друг начин, така че самите ние да живеем щастливо? И кое е истинското ни предназначение? Нямаме ли някакво по-значимо призвание, за което като деца смътно мечтаем, за нещо по-съдържателно и по-смислено, което никога да не престава?