Имало едно време една голяма стара къща. Много поколения хора и всякакви животни живяли в нея. Едни от обитателите й били голямо семейство мишки, които се препитавали под дъските на пода в близост до пианото. Това било удобно и спокойно местенце, а и килерът с продуктите бил съвсем наблизо.

Мишките се чувствали чудесно. Местенцето им било добре защитено. Те отдавна познавали всички шумове на къщата – тежкото скърцане на дъските, когато влизал селянинът; веселата глъчка на децата; отдалечаващите се стъпки на слугите; дрънченето на кухненските съдове; глухото прещракване на резетата, когато вечер залоствали вратите. Това бил целият свят на мишките. Те го познавали добре и се чувствали у дома си.

Но върховната им наслада, била музиката на един невидим пианист над тях, отвъд тъмните им проходи. Колкото по-пълен бил килерът и мишките нямало нужда да се притесняват за оцеляването си, толкова повече се задълбочавали в прелестните звуци, които се разнасяли над главите им, и изпадали във възторг. Понякога се впускали и в танци, говорели за музиката, чакали я… Питали се какъв ли е този тайнствен невидим пианист, който им доставял такава наслада. Възхищавали се на неговото умение.

Една от мишките твърдяла, че всъщност там горе имало някакви метални жици, които произвеждали музиката. Носели се легенди, че някога си в далечното минало някой се бил осмелил да се изкачи горе и бил видял металните жици. Повечето от мишките се смеели на такава банална теория. Как можело този великолепен, забележителен пианист, който редовно им доставял такова удоволствие, да се сведе до някакви си жици?

Едно от младите мишлета обаче било много любопитно. Въпреки опасностите, дебнещи в горния свят, и предупрежденията на по-старите и мъдри мишки, то решило да предприеме изследователско пътешествие. В един съдбовен ден целият миши клан се събрал да го изпрати тържествено. Мнозина бършели сълзите си, мнозина чувствали, че може и да го виждат за последно. След прочувствените речи и пожелания смелото мишле напуснало родното гнездо. От този ден нататък всички тръпнели в очакване. Обсъждали експедицията, чакали новини, ден след ден, след ден чакали завръщането му. Накрая надеждите угаснали.

Но тъкмо, когато вече никой не се надявал да го види отново, малкото мишле се завърнало. Било доста изморено, но невредимо. По блестящтие му черни очи си личало, че има новини. Целият миши клан се събрал и с напрегнато внимание зачакал да чуе откритието.

„Изобщо няма никакъв пианист!“ – обявило мишлето. – „Там горе има само малки чукчета, които удрят по металните жици. Те правят музиката.“ Някои от мишките били малко скептични към теорията за „малките чукчета“. На други им било тъжно. Значи техният пианист, който така ги радвал, въобще го нямало? Но времената се развивали. В края на краищата, вече не можело да се живее с наивните представи на древните. Светът на мишките ставал все по-прогресивен и модерен. Един ден била сформирана нова експедиция до външния свят. Когато тя се завърнала, отново бил свикан конгрес. Там с умиление и известна насмешка си припомнили наивната теория на своя праотец за „малките чукчета“. Тя била твърде елементарна. Но сега вече истината излязла наяве! Малките чукчета били само крайната част на много сложни и фини механизми. Те се задвижвали от случайни, хаотично настъпващи събития и предизвиквали освобождаването на енергията от опънатите през цялото пространство на пианото струни! Вследствие на това се произвеждали звукови вълни, корпусът резонирал и се получавала прекрасната музика! Най-после вече всичко било ясно за напредничавия ум!

Въпреки всичко това, обаче, невидимият пианист не преставал всеки ден да свири най-прекрасни мелодии за цялото мише семейство.