Няма човек, който да не си спомня поне един първи учебен ден от своя живот. Тогава, когато камбаната символично издрънчава за първи път, и учениците с радост влизат в училище… Това е денят когато учителите получават нужното уважение и внимание от страна на учениците, под формата на букети с цветя, усмихнати лица, пременени и чисти ученици, песни за обич към учителите и прочие. Странно е колко скоро след този момент учениците забравят за въодушевлението си и бързо се превръщат в училищни зверове. От думите им зазвучават обиди, поведението им преминава в бунт срещу ученето, дрехите им са по-скоро дискотечни, отколкото училищни.
На фона на всичко това ми се приисква да спра някой ученик и да го попитам:
– “Хей, знаеш ли защо умряха българите по време на турското робство? Знаеш ли за какво мечтаха и за какво се бореха?“
– „За свободата на България, много ясно!“ – ще кажат.
– „Много добре, но знаете ли, че свободата на България в техните представи се свързваше с възможността за образование на български език?“

…

Българинът бил беден и не можел да си осигури висше образование!
Когато това станало възможно, се появили училища, в които се пишело на пясък. Имало шепа учители и множество (!) деца копнеещи да се научат… А сега имаме всякакви химикалки, учебници, тетрадки и какво ли още не, а също и (множество) учители… а ученици, които искат наистина да учат – много малко! Повечето като малки циганчета харесват да се разхождат до училище и нищо да не ги карат да правят там.

Колко жалко!
Нима напразно се борехме за свобода, щом когато я имаме пилеем възможността да поумняваме и да бъдем благоразумен народ?