Разговор между Теб и Бог
Ти:
Любовта на хората
е крехка…
Несигурна и временна…
Като мъгла…
Бог:
Нуждаеш се от нея?
За какво ти е това?
Ти:
Обичат те, защото можеш,
защото си такъв:
заможен…
Показващ ум и
шарени пера…
Но щом спреш да ги показваш
ще се чудят:
Къде му е на тоз – това?
Ще ти хрумне да откриеш
свойта дълга шия
и крака…
Но ще мине време…
Ще им омръзнеш…
Ще те забравят като счупена игла.
И пак ще потърсиш да покажеш нещо друго в себе си –
перо…
Покрито със злато или сребро…
Привлекателни неща за нечие око…
Но се измаряш.
Бог:
Измъчил си се от тези половинчати дела.
Копнееш да покажеш просто
себе си на всички – в пълнота.
Защото всъщност си една гениално сътворена птица –
с крака, пера, шия, клюн…
И куп неща на ум…
От греха – леко увредена…
От света – тук-там наранена…
От дома – частично изкривена…
От себе си – идейно украсена…
Но това Си Ти!
Творецът те познава!
Аз света съм сътворил,
а ти от Мен какво си скрил?
Обичам те въпреки това,
което притежаваш…
Което не става
за нещо добро,
за показ
или за изява,
дори за златиста боя…
Обичам твоята душа!
Душа на пъстра птица…
Уникално сътворена…
С пера украсена…
Наредени като в броеница…
Изцяло обикната от Онзи,
който може истински да обича.
Не от хората, които не могат…
Егоцентрични и себични…
Фалшиво мелодични…
С пера – „прилични“…
Като теб – показващи само онова,
Което мислят, че ще заплени света…
Уви!
Ето казвам им тава:
Мен ако нямаш, значи нямаш нищо!
Каква полза от това:
да плениш света,
а да загубиш своята душа?
Майкъле и Хийт,
Фреди, Елвисе и Патрик…
И Ти…
Ти:
(аз ли ?!)
Не знам.
Да, празно нещо е това.
Прав Си, Боже, за всички тези неща!
Бог:
По-добре се спаси…
Ела при Мен – точно Ти!
Аз Те познавам.
Аз Те обичам.
Ти на Мен трябваше
да приличаш!
Аз те създадох.
Душата ти дадох.
Но в греха се загуби…
Събуди се сега!
Изкупих ти греха!
При Мен се върни!
Какво мислят другите?
Ти:
Ами…
Бог:
Не помни!
Само Мойте думи пази…
За Мен си твърде скъпоценен
в този твой живот –
жителю земен…
