Мойта плът като въже на гърлото стои,
тегли ме надолу и повлича радост и мечти:
към дъното на безтегловност във греха,
към смърт ужасна, грозна и без път!

Ръката над повърхността прострях
за глътка въздух, за надеждата без грях.
Но, уви, силата на тъмнината в мен ме победи…
потънах бавно, към дълбина на ужас, мрак, сълзи.

Някъде в свободното безвремие надолу,
в безжизнено протегната си ръка,
усетих топлина и сила, и надежда,
когато – Ти нагоре – да отида пожела!

Не просто въздух да поема с дъх,
не само от водата да изплувам вън,
не толкова дълбочината и тежината да изгониш,
а въжето да отрежеш и към свобода да ме проводиш!

Там, в бляскав свят на светлина,
вече не ръка, а лицето Ти съзрях!
Усмивка блага, спокойствие и добрина,
и вечното спокойствие във мен изгря.

Ръката ти прободена е от моето въже,
но с раната – Ти неговата власт отне.
Във смърт потъна Ти, но беше възкресен!
О, радост, на третий ден възкръсна, за да оправдаеш мен!

Сега въжето виждам пак, но някак във страни.
Не на гърлото, но пак стои!
Врага да ми напомня миналото, от което съм спасен,
за да не бъда роб, а Твой, свободен всеки ден!